На утрешния ден преди 65 години бившият български премиер Иван Багрянов е бил екзекутиран. Той е роден на 17 октомври 1891 г. в с. Хюсеин Баба теке (Воден), Разградско. Селото е заличено през 1978 г. Иван Иванов Багрянов е български агроном, политик и държавник. Министър-председател на България в 60-ото правителство на България (1944 г. ).
Завършил е Военното училище в София. Учил е право в СУ „Св. Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг.
Участва в балканските и Първата световна война като офицер от артилерията; уволнен с чин майор. Той е в най-близкото обкръжение на цар Борис III и остава близък с него до края на живота му. Основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България (край Разград). Бил е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги; министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов; народен представител в 24-то ОНС. През лятото на 1944 г. оглавява 60-ото правителство на България и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. На 2 септември 1944 г. се оттегля, за да бъде съставено ново правителство, като последен опит за предотвратяване на нападението на Съветския съюз срещу България.
След 9 септември 1944 г. той е сред осъдените на смърт от т. нар. Народен съд. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. През 1996 г. присъдата е отменена с решение 172 на Върховния съд на Република България.

Известният шуменски политик Михаил Багрянов е син на бившия министър-председател на България Иван Багрянов. В момента той е на 76 години. Живее в с. Избул. Радва се на три внучки и двама внуци, които обожава и на които винаги припомня: „Не забравяйте, че сте правнуци на Иван Багрянов и недейте посрамва неговото име!“

- Г-н Багрянов, на 1 февруари 2010 г. се навършват 65 години от екзекуцията на вашия баща, бившият министър-председател на България Иван Багрявов. Как определяте този акт като политик и човек?
- И като политик, и като човек определям този акт като един от най-позорните в съвременната история на България. Въобще считам, че в настоящия момент никъде в демократичния свят не би се намерил човек, който да оправдае смъртната присъда, особено по политически причини. Присъдите на тъй наречения „народен съд“, според мен, не бяха дело на истински българи. Те бяха диктат на Сталин за разчистване на пътя за съветизация на България. Негови жертви станаха немалко комунисти, като Трайчо Костов например. Всички инакомислещи хора трябваше да бъдат физически ликвидирани за постигане целите на Кремъл. И така, под командата на Сталин, без много да му мислят, група екзалтирани българи избиха елита на своя народ. И какво друго можеше да се очаква от един човек, който изби милиони в своята страна и разстрелваше даже маршали от собствената си армия, защото не мислеха като него.
- Кои са най-ярките ви спомени за вашия баща?
- Ние с майка ми и леля ми живеехме в с. Избул. Баща ми постоянно пътуваше между двете стопанства в с. Воден и с. Избул. Тогава заемаше поста министър на земеделието, а по-късно премиер. Обикновено по празниците Коледа и Великден се прибираше за малко и тогава настъпваше най-големият празник за мен. Имах възможност да седя в скута му и да му се радвам. Не бях лаком и много не се блазнех от градските лакомства, които носеше. Важното за мен бе да бъда до него и да следвам напътствията му. Тежки биваха разделите с много детски сълзи и думите: „Кога ще дойдеш пак?“ и вечният отговор: „Когато имам възможност.“ А възможностите бяха по-малко от ангажиментите.
- На какво ви научи той, на какво ви научиха спомените за неговия живот?
- За съжаление на баща ми не му остана много време, за да ме научи на много неща от своя богат житейски опит. Аз бях едва на 10 години, когато го загубих. И на мен ми останаха само кратките мигове, когато той биваше при нас. Баща ми, подобно на мен, от малък е останал сирак на още по-невръстна възраст – на 2 години. Неговият живот, изпълнен с успехи и неуспехи, беше за мен един ценен пример, който и досега следвам. Думите, завещани от майка ми и леля ми, които ме отгледаха, бяха: „Не забравяй чий син и внук си! Не посрамвай голямото име на баща си!“ Това бе моето най-ценно наследство. През целия си живот съм се стремил да не се оплаквам от тия морални ценности, които ми бяха завещани от него. Няма нищо по-ценно в живота от това, като се обърнеш назад във времето, да не виждаш неща, за които да се срамуваш.

Цялото интерю четете в утрешния броя на в.“Шуменска заря“